Б.Р. ц. К.

Closer доста ми хареса, защото ден преди това бях гледал българската любовно-трамвайна драма “Другият наш възможен живот”, където ревеш два пъти. Първо заради тъжния до непоносимост сюжет и второ заради калпаво направения филм с държавна субсидия. Главната героиня пише стихове и кара трамвай, а голямата й любов е духнал преди 25 години в Америка и сега се връща за няколко седмици. За малко повече скъб е добавена и глухоняма 16-годишна дъщеря от неясен автор, като двете живеят в общежитие, сексуално тормозени от пияни ватмани.

Още от надписите разбрах какво ме чака – режисьор и сценарист са някакви тъпи путки, завършили НАТФИЗ и сигурно дори не са се научили да готвят, понеже са велики артисти. Текущият ми темплейт не е правен за дълги текстове и няма да изброявам десетките си забележки към сценария, видеото и аудиото на продукцията. Само ще им препоръчам да изгледат примерно “Родени убийци” на бай Оливър по разказ на Тарантино и тогава да се захващат да се мъчат зад камерата.

СтанАхме 21 век и ме може да се прави игрално кино с похватите от “Милион и едно желания”.