Опса, вече съм лап-тип

Лежа си в хотелската стая и пуфкам. Много хранят тия тиролци, не прощават. За 4 пара хапнах една супа и бира и блокирах. Супата беше с обем на малка тенджерка, а вътре плуваха 2 тлъсти агнешки кюфтенца. Предния път уцелих нещо като мусака с пържено яйсе отгоре и едвам я прибрах на 2/3. Почти всичко в менюто е някакакъв вид пържола, която идва с богата гарнитура и купичка салата и струва от 12 до 15 ойро. Слагат и чашка конфитюр и много си пасва със соленото. Щях да ги уважавам повече, ако не наливаха горчица в салатата от краставици, но такъв е живота. Порцията става адски голяма, такъв обем храна в София ям за денонощие, обаче съвестта не ми дава да оставя половината в чинията и тъпча до откат. Добре готвят проклетниците, а и как разяжда тоя планински въздух. Като топ-гъзар ги затискам с двойно кафе, че иначе има опасност да заспя на масата.

Специфичното на тиролската кухня е един радиоактивно миризлив кашкавал. Правят го в равнината и го качват на някакви високи села да отлежи малко и да се вкисне. Емил си купи такъв от Била-та и се усещаше миризма през 2 наелонови кесии. Нямам представа как го е кунсумирал, ама той не е от хората, които хвърлят. Ядох крем-супа от кашкавала и беше доста приятна.

Направих си устата да си нося лаптопа в стаята и вече не ми е такава скука. Долу има една много сладка, леко Клаудия Шифър сервитьорка, ако може и нея да си я занеса в стаята… За зла участ не знае и дума английски и май е гадже на Мазния. Мазнислав е управителя на хотела, който е малко лицемер, слага си много гел и ни дразни. Опитва се да изглежда гостоприемен, ама не му се отдава. Колегата Емил е зиморничав и отиде и на немски го помоли да засили парното, защото му е студено. Оня го пусна силно за 15 минути и после пак го спря. Било политика на хотела и след 12 врътват кранчето до край и малкото топло изчезва. Емил си купи от командировъчните една духалка с тържествените думи „Сега ще му го начукам на Мазния”.