Мемоарите на Мисис Плейбой

Надали някой е очаквал от човек, поддържащ блог за софт порно да напише нещо от рода на “Степния вълк”. По-скоро се е получил българозвезден чиклит с елементи на разсъждение. Текстът не е толкова зле, колкото предполага оформлението на корицата, царува деликатен стил и някои глави, взети самостоятелно, са силни.
Измежду темите обаче намирисва на изнасилено его, сподавен хомосексуализъм и липса на основни ценности, като на мен лично тази воня ми идва твърде много и твърде тежка. Някакси не съм таргета, жена се възхищава на силни и красиви жени, предпочитам разказ от мъжка гледна точка като при Стефан Цирков например.

От книгата: “Читателите на най-популярното мъжко списание не биха се радвали особено, ако главния му редактор е просто “едно добро момче” без особено самочувствие, което се държи незабележимо и води тихия живот на ерудиран книжен плъх”

По-натам продължава с 300 страници доказателства как авторът не е книжен плъх и колко велик пич е. “Извънземното” българско мъжко списание има поне още трима Главни Редактори и слава богу те не пишат мемоари и не се изживяват като светски лъвици, иначе нямаше да стигнат страниците в “Блясък” да отразят подвизите им, а Евгени Минчев щеше да е принуден да си прави баловете в зала “Фестивална”, за да събере десетките редактори със стотиците им готови за секс ханъми 🙂

Трудно ми е да уважавам човек, чиято висша ценност е да се ПОКАЖЕ с някоя от кориците си в “Брилянтин”, вероятно единственото заведение, където охраната го разпознава (като “онзи с големата глава”). И понеже (сам признава) манекенките са му малко над категорията, тайно се надява някоя идваща от селата кандидатка за слава да се смили и да го изчука.

По принцип истинските мъже имат други цели, а същите жени пускат и без да се криеш зад портрета на Хю Хефнър. Битието на книжния плъх е значително по-достойно от битието на хартиения тигър. Убеден съм, че ако работеше в завод, Георги пак щеше да бъде изритан от мъжката и провъзгласен за душата на тамошната женска компания, а бройките му щяха да са същите и дори повече.

Хипотетичната мъжка завист е тема, богато разработена в творчеството на русенския столичанин. Който не го харесва е а) “комплексиран блогър” или б) му завижда за десетте попадения. Това обяснява защо Венета Райкова не го покани да се рекламира при нея, въпреки че според книгата били близки. Венета Райкова е шибан комплексиран блогър и му завижда заради бройките!

За “най-доброто четиво за лятото” попаднах на няколко линка, но не и на истински ревюта, което е добър атестат, че не е нещо над средното. България е страна на графомани и леко четиво имаме бол. За съжаление част от обема на книгата е загубен с препечатване на редакционни уводи, паразитен текст, който с удоволствие подминавам в списанията, а пуснати в романа съвсем им се губи смисъла. Може би имат лична стойност за Жоро, но това не ги прави интересни за останалите. Пробвах да ги чета, но получих прободни рани от остротата на авторското перо и се отказах.

Неделчев се нарежда сред куп други звезди на културния небосклон като Бате Сашо, Румънеца и Енчев, Бареков и Първанката, които всеки смята за досадни и безобидни и с радост пренебрегва. Което им дава шанс да продължават настоятелно да ни облъчват със своята посредственост.

Въпреки недостатъците си като личност, Жорето е доста по-добър разказвач от примерно Рядко Парушев и подобни “явления” на “гланцираната” сцена.

редактор в епоГЕЙ. били са само 200 души и Хю 🙂

// P.S.: Ревюто е малко крайно, но целта на поста не е заяждане. Не ми се влиза в коментарни полемики “кой кой е” и за последен път пиша за това корпоративно джудже. “Стотици” други блогове похвалиха книгата на Жоро и така се уравновесят нещата