Аз [сърце] Люлин

Ако София не е България, значи има и друга приказка – Люлин не е София.

Обичам да се разхождам по липсващите му улици – пълно е с неудачници като мен, тук ми е родно и спокойно. Заедно изминаваме километрите между спирките, заобикаляме калните локви, притичваме, бягайки от лаещи кучета и търсим пощада, от неизбежното задължение да продължаваме да сме живи.

Местния китайски е тъжна гледка. Половината крушки са изгоряли, сервитьорката играе на праисторически компютър, в тоалетната няма хартия, а всички, цигани и българи, си поръчват само ориз и най-много салата.

Люлин е монумент, паметник на нереалните управленски амбиции и стохилядна арт инсталация, обрисуваща техния провал. Заслужава да го впишат в “Юнеско”.

Тук дребната  престъпност е в застой – никой няма повече от 10 лева в джоба си. Бедни, стари, навъсени и наведени хора. На челото им е изписано – “изхабени от освобождения и освободители”. Загубили гнева си преди столетие, примирени със съдбата си. Те знаят къде ще умрат и къде ще ги заровят – оттатък в Обеля. Поколенията се сменят, но Люлин си остава. За тях той е начало и край и може би дори го обичат, заслушани в бетонната му безмълвност.