Демократичност на медиите

Микрофонът е ваш, обаче кабелът е наш

Почти никога Народът не получава правото да се изказва в медиите. А медийното племе танцува в съзнанието му по средно 3 часа на ден.

Един от редките шансове са уличните репортери. Върви Иванчо по Витошка и пита хората “Смятате ли че Бате Бойко води дясна политика?”.

90% от хората не искат да се снимат. Не са с новите си дрехи, много бързат и не им се говори точно сега. Всъщност нямат никакво мнение по темата, защото не различават дясно от ляво, това нито се яде, нито се пие. Той и сам Генерала не ги различава.

3% искат да говорят, обаче видимо им хлопа дъската, изполват нечленоразделна реч и като цяло са далеч от реалността. Като процент от софийските минувачи са доста, явно няма места за всичко по лудниците

3% също искат да говорят, но не по темата, а налитат на фундаментални истини, които бидейки обществена тайна, не могат да се излъчат, защото това би застрашило съществуването на цялата телевизия. Това се снима и пада автоматично

3% са склонни да говорят, макари да нямат точно формулирано мнение. С насочващи въпроси и смел монтаж от тях може да се извлече нещо като конформистка позиция

1% биха се изказали истински и редакторът може да го пусне като контрапункт на конформистката позиция, който да внесе разнообразие без да я обори. Понякога използват интересен език, който става за начало или епитаф на целия репортаж.

Моята теория е, че реалното участие на гражданите в медиите е този 1% или в ефирните телевизии това да са 2-3 минути на денонощие. Иначе тяхната роля е на труповете в блъснатите коли, да се усмихват от снимки, когато са отвлечени или пък да ръкопляскат когато им светне лампата в някое риалити студио. Щото ако не ръкопляскат в правилния момент, рязко стават неудобни.