Редакторската заглавка като жанр
В българската печатно-медийна традиция има една голяма грешка. Най-тъпият материал в едно списание го слагат на първа страница.
В това свещено каре Редакторът има привилегията да направи безпрецедентно словоизлияние, в което да опише какво е искал да каже в броя, но не е успял. Строгата цензурна линия, която се налага на другите статии, тук изненадващо не важи. Персоналното не е табу, изведнъж става основа. Получава се нещо като блог, паразитна страница, за сметка на изданието. Редакторът става конферансие, адвокат на броя и актьор, който нахално се покланя без аплодисменити, преди представлението. Някои по-самовлюбени Главни дори си ги събират и след време си ги печатат в книги. Други слагат снимки от уикенда си, но не споменават как на колене са молили Шефа, за отпуска в Понеделник. Мъдростта извира отвсякъде.
Животът ме е научил да прескачам тази страница, иначе се случвало да се натоваря психически и да захвърля цялото издание. Драги редактори, пишете си статиите, не пишете заглавки.